ДРУГАТА БОЛЕЙН – ИСТОРИЯ И ХУДОЖЕСТВЕНА ИЗМИСЛИЦА

Филипа Грегъри

Художествената измислица и историята

Често ми задават въпроси за отношението между правените от мен исторически проучвания и художествената измислица в романите ми, и покрай подновената популярност на “Другата Болейн” и появата на филма, създаден по книгата, все повече хора се интересуват да узнаят къде свършват фактите, и къде започва фантазията и намесата на кинематографичните изисквания.

Романите ми, поставени в епохата на Тюдорите, във всички случаи са породени от историята, повествованието се основава на исторически изследвания. Не си измислям събития, за да променя хода на моя разказ. Струва ми се, че всеки, който познава историята на онази епоха, ще осъзнае, че дори само голите исторически факти гарантират един удивителен и вълнуващ разказ. Художествената измислица служи по-скоро за запълване на празнотите в историческите източници – да вземем например любовната история между Мери и Стафорд. Известен ни е нейният изход – таен брак в резултат на страстна любов, описана от самата Мери в едно нейно писмо – но не знаем нищо по-подробно за обстоятелствата около нея. И, разбира се, след като пиша в първо лице, не бих могла да предложа такъв тип повествование, което да включва и съществуващите противоречия. Ако пишех научен труд, бих могла да си позволя лукса да казвам “от една страна… от друга страна… но може би…”. Но като автор на белетристични произведения аз подбирам най-вероятната версия и я вграждам с убеждение в своето повествование.

За да бъда в помощ на читателите, които биха искали да узнаят нещо повече за проучванията, на които се основава книгата, или да почетат сами исторически източници, винаги помествам бележка на автора и съответната библиография. Целта на тази практика не е разрушаване на създадената от художествената измислица илюзия, нито пък демонстрация на претенции, че книгата представлява научно историческо четиво – единствената ми цел е да подпомогна донякъде желаещите да прочетат нещо повече по въпроса, и знам, че много читатели оценяват това. От друга страна, често пиша материали за историческите си проучвания и за начина, по който пиша. Тези материали са публикувани в пресата, присъстват и на моя уебсайт Philippa Gregory.com

По-долу коментирам някои от по-противоречивите моменти от историческите източници и от самия роман.

Рождени дати

Най-вероятно никога няма да научим точните рождени дати, както и поредността, в която са родени Ана Болейн, брат й Джордж и сестра й Мери – “другата” Болейн от моя роман. Били са деца на бързо издигащ се придворен в двора на Хенри Осми, не са били с кралска кръв, нито пък са произхождали от висшата аристокрация, и съответно никой не е счел за нужно да документира рождените им дати.

Знаем, че родителите на трите деца са се венчали през 1500-та година /Старки/, следователно децата не биха могли да бъдат родени преди това. Когато Ана става кралица, а и по-късно, историците се опитват да установят някаква дата на рождението й, но данните варират от най-ранната 1500 /според Грегорио Лети/ чак до 1507 /според Камдън/. Казват, че била близо трийсетгодишна, когато била екзекутирана през 1536 година /Клифърд/, което говори в полза на рождена дата през 1507 година, а когато през викторианската епоха ексхумирали тялото й, археолозите преценили, че в момента на смъртта е била между двайсет и пет и трийсетгодишна /Уиър/, което предполага да е била родена някъде към 1511. И така, диапазонът на възможните рождени дати на Ана варира от 1500 до 1511 година.

Що се отнася до мястото, където се е родила, личният й капелан Матю Паркър намеква, че са “земляци”, което предполага, че и двамата произхождат от английското графство Норфолк, където семейство Болейн живее до 1505 година. Това обаче би означавало, че тя е родена между 1500 и 1505 година.

Брат й Джордж вероятно е бил на двайсет и седем години, когато става член на кралския съвет през 1529 година, следователно трябва да е роден около 1502, но това е прекалено рано, за да бъде по-младият брат, като се вземе предвид, че семейството е имало и други деца, които са починали. Алисън Уиър счита, че той е роден през 1504 и че е бил най-младият от трите оцелели деца на семейство Болейн.

За Мери Болейн не разполагаме с никаква дата на раждане, но ако се ориентираме по факта, че се е омъжила през 1520, можем да предположим, че по това време е била достигнала полова зрелост, следователно не би могла да бъде родена след 1508 година.

Не съществуват солидни доказателства и за поредността на раждането им. Ана бива изпратена първа във френския кралски двор, което дава основания за доста твърдо предположение, че тя е била най-голяма от тримата /Уорник/. Обучава се заедно с Маргарита Австрийска, годеницата на бъдещия крал Шарл Осми, през 1513 година – по това време може да е била съвсем малка, около шестгодишна /Уорник/; през 1520 година бива заплануван извънредно впечатляващ семеен съюз между нея и братовчед й граф Ормънд. Преговорите около брачния съюз се протакат, което означава, че Мери – макар че е била по-младата от двете – се омъжва първа, през 1520 година. Ако тогава е била дванайсетгодишна, по онова време това би означавало, че е допустимо да встъпи в брак. Когато Ана получава документа, в който е провъзгласена за маркиза, там тя е описана като “една от дъщерите”/Уиър/, а не по-голямата дъщеря – това може да означава нещо, но не е достатъчно солидно доказателство. В романа аз възприемам поредността на раждане и рождените дати, цитирани от Уорник, защото те ми се струват най-убедителни. Но държа да подчертая, че никой не би могъл да знае тези данни със сигурност – просто не съществуват достатъчно доказателства.

Блудниците Болейн

Твърди се, че двете сестри Болейн са били обвинени в нецеломъдрено поведение във френския кралски двор, но тези обвинения се появяват за първи път цяло десетилетие след пребиваването им във Франция, и то все от предубедени източници. През 1533 година кралят на Франция Франсоа Първи казва на херцог Норфолк, чичо на Ана, че тя “не винаги е живяла добродетелно” /Уиър/, а Хенри Осми казва на испанския посланик – който от лоялност към сънародницата си Катерина Арагонска винаги нарича Ана “блудница” – че Ана била “покварена” във Франция /Уиър/. Тези забележки се правят преди екзекуцията на Ана, когато репутацията й бива опетнена.

Репутацията на Мери също бива омърсена, папският нунций я нарича “известна блудница с позорна слава”, а крал Франсоа я споменава като своя “кобила”.

Но никой не споменава тези забележки, когато Мери сключва много успешен брак с придворен, високо ценен в кралския двор – Уилям Кери; те очевидно не се обсъждат и когато Мери става официална любовница на Хенри Осми, нито пък когато сестра й става кралица. Ако Мери действително е била любовница на двама крале, би могло да се очаква през цялото това време все някой да е коментирал тази скандална клюка.

Френският кралски двор е бил известен с леконравието си, но двете сестри Болейн били под покровителството на френската кралица Клод, която през повечето време живеела със свитата си вън от Париж, далеч от двора на своя съпруг. Уиър описва нейния двор като “манастир”, където от момичетата се очаквало да се държат “скромно и благовъзпитано, да спазват правилата на един почти манастирски начин на живот, изпълнен с молитви, четене на благоприлични съчинения и целомъдрие”. Изглежда доста невероятно две англичанки от добро семейство, чиито родители се надявали да им уредят успешни бракове, приети в такъв двор, да са имали възможността да се сдобият “с позорна слава”, а и кралица Клод не би ги взела да й служат, ако репутацията им е била поставена по някакъв начин под съмнение, не би ги и задържала при себе си, ако те са били опозорени.

Желанието на Франсоа да оклевети двете момичета може да се обясни донякъде с постоянното съперничество, съществувало между него и Хенри Осми – за първенство в бойните изкуства, дипломацията, теологията, а може би и в леглото. Критичното отношение на папския нунций и на испанския посланик е напълно разбираемо поради изцяло враждебното им отношение към издигането на семейство Болейн, и поради верността им към кралицата-католичка Катерина Арагонска.

Лично аз считам, че безкритичното повтаряне на злословията по адрес на двете млади момичета /вероятно едва на десетина, но в никакъв случай на повече от петнайсет години/ е част от типично мъжко одумване на млади жени. Струва ми се много вероятно Мери Болейн да е била девствена, когато се омъжва /за какво му е било на Уилям Кери да приема в семейството си “блудница с позорна слава”?/. Но тъй като тя става любовница на Хенри много скоро след омъжването си, историците като че ли изхождат от предположението, че след като се е отдавала на прелюбодеяние с един крал, би могла да е вършила същото и с друг. Този краен възглед за женската сексуалност – че една жена е или блудница, или целомъдрена и не съществуват междинни положения – е унаследен от викторианците, които са и най-големите анализатори на епохата на Тюдорите; викторианските историци насаждат и своя възглед за женската сексуалност, както и предразсъдъците си по отношение на женския пол. Виждаме същото и в тяхното отрицателно отношение към Катрин Хауърд; още една жена, провъзгласена за “блудница”, както и в отсъствието на аналитично отношение към Катерина Арагонска, която си остава просто “добра” жена. В случая с Катрин Хауърд е трябвало да мине много време, преди историците да погледнат със съчувствие и разбиране на така изградената й репутация; а що се отнася до Катерина Арагонска, немалко историци и до ден днешен отказват да предположат, че тя може и да е излъгала, когато е твърдяла, че първият й брак не е бил консумиран – защото това би била “лоша” постъпка от страна на една принципно “добра” жена. Това, естествено е феминистки проблем, свързан със сексисткото оцветяване на исторически факт. Считам, че е много важно историците да се отнасят критично с утвърдените възгледи за жените от миналото, и да вземат предвид традиционните предразсъдъци по отношение на жените. В духа на казаното аз смея да твърдя с гордост, че пиша осъвременени истории за жени от миналото.

Обвиненията срещу Ана Болейн

През април 1563 година Томас Кромуел назначава комисия, която трябва да прецени дали кралицата се е провинила в държавна измяна. Членовете на комисията откриват доказателства, които им дават възможност да я обвинят в прелюбодеяние със сър Хенри Норис, сър Франсис Уестън, Уилям Бреретън и придворния й музикант Марк Смийтън. Комисията цитира и името на брат й Джордж Болейн, обвинявайки я в кръвосмесителна връзка с него, за да представи образа й като още по-отблъскващ в очите на обществеността, а и защото се възползва от уличаващи доказателства, предоставени от Джейн Паркър, лейди Рочфорд, съпругата на Джордж Болейн. Ана е обвинена в държавна измяна – че подготвяла убийството на краля, за да може да вземе за съпруг някой от любовниците си; в магьосничество, което също се наказвало със смъртна присъда; както и в държавна измяна – защото двамата с брат й опетнявали името на краля, като обсъждали неговата импотентност. Обвинена била също, че е отровила Катерина Арагонска и че се е опитала да отрови лейди Мери Тюдор, макар че последните две обвинения не са били цитирани пред съда. Съдът, съставен от перовете на кралството, я обявява за виновна по всички точки на обвинението и я осъжда на смърт. /Уиър/

Съгласно общоприетото междувременно мнение, Ана не се е била провинила в нито едно от тези престъпления, но по онова време е била приета за виновна и макар при набирането на улики да се действало с предубеденост, самият съдебен процес бил честен, като се вземат предвид законите на епохата /Уорник/. В наши дни най-противоречиви са възгледите относно обвинението, че е встъпила в кръвосмесителна връзка с брат си, но по онова време предполагаемата сексуална връзка с човек от простолюдието, Марк Смийтън, е била далеч по-шокираща в очите на съвременниците й. /Уиър/.

Рета Уорник предполага, че мъжете, обвинени, че са поддържали сексуални отношения с Ана, са били добре известни развратници, което според нея включва и хомосексуални контакти.

В моя роман “Другата Болейн” аз съм обвързана от факта, че повествованието се води от името на Мери Болейн. Мисля, че Мери, както и нейната снаха Джейн Паркър, би отбелязала много интимните отношения между Ана и брат й Джордж, би осъзнавала отлично, че сестра й отчаяно се нуждае да зачене, че кралят или вече няма желание за сексуална близост с нея, или е импотентен, както и факта, че сестра й е решителна жена, лишена от скрупули. В този роман оставям Мери в неведение дали предположенията й се основават на истина, но после, в “Наследството на Болейн” показвам Джейн Паркър, осъзнала, че обвиненията й срещу Ана и Джордж се основават най-вече на собствената й ревност. Личното ми мнение е, че Ана и Джордж не може да не са обсъждали ужасната опасност, надвиснала над Ана, напълно възможно е и да са обсъждали импотентността на краля и начините, по които Ана може да зачене, за да спаси живота си и бъдещето на семейството. Въз основа на съществуващите доказателства обаче нито аз, нито който и да било друг би могъл да прецени със сигурност дали обвиненията в кръвосмешение и прелюбодеяние, отправени към Ана, се основават на истината, на подозрения, или на лъжи.

Децата на Мери Болейн

Мери Болейн се омъжва за Уилям Кери на 4 февруари 1520, и най-вероятно събужда интереса на Хенри Осми през 1522 година, когато той е на 31 години и любовната му история с Елизабет Блаунт върви към своя край. През 1524 година Мери ражда момиченце, което нарича Катрин, а след раждането съпругът й, вече сър Уилям Кери, получава нови земи от короната. През 1526 година Мери ражда момче, наречено Хенри и веднага след това съпругът й бива назначен за комендант на двореца в Гринич. Около двете раждания цялото й семейство бива обсипано с награди и доказателства за кралската милост. Това навежда на мисълта, че Хенри е възнаграждавал семейството и съпруга, задето не се пречкат на отношенията му с Мери. Връзката между Мери и краля приключва вероятно по време на втората й бременност, когато кралят започва да проявява интерес към сестра й. /Старки, Уиър и др./

Двете деца носят фамилното име Кери, а Мери остава съпруга на сър Уилям до неговата смърт през 1528 година, когато Ана осиновява Хенри, но не и Катрин.

Нито Мери, нито децата й, родени по времето, когато е била любовница на краля, са твърдели някога, че са незаконни деца на Хенри, а и самият Хенри не ги е признал за свои деца. По онова време се говорело, че Хенри Кери е син на краля, и че момчето приличало удивително на Хенри Осми /Варлоу/. Но това не доказва бащинството на краля. По онова време Хенри не се е нуждаел особено от незаконен син, тъй като вече е имал един – Хенри Фицрой /синът на Елизабет Блаунт/, а и на трийсет и една години е имал основание да вярва, че може да има още синове с жената, която се надявал скоро да вземе за съпруга – Ана, която произхождала от плодовит род и чиято сестра също се оказала плодовита. Хенри вярвал, че си е навлякъл проклятието да няма наследник от мъжки пол, встъпвайки в брак с Катерина Арагонска. Не можел да разбере каква друга причина може да има да не му се роди момче в един благословен от Бога брак. По това време признаването на втори незаконороден син не би било от полза за Хенри – би могло дори да усили страховете му по отношение на неговата потентност, а и би дало допълнителни основания на семейство Болейн да увеличат претенциите си.

В по-нататъшния си живот Катрин Кери не е претендирала, че има кралска кръв, но ако сравним портрета на дъщеря й Летиция с образите на Елизабет Първа, ще забележим много силна семейна прилика – и двете носят чертите на Тюдорите. В “Лейди Пенелопи” от Сали Варлоу се изнасят нови сведения за датата на раждането на Катрин, които навеждат на мисълта, че тя наистина е незаконородена дъщеря на краля; авторката настоява убедително, че кралят надали би се съгласил да дели любовницата си с друг мъж. Бърнард Дж. Баръл, специалист по хералдика, в едно свое непубликувано есе за гроба на Хенри Кери в Уестминстърското абатство твърди, че хералдическите знаци на гроба може да говорят, че положеният тук човек има кралска кръв. Но това би било възможно да се признае едва след смъртта му, когато останалите потомци на рода Тюдор не биха имали основание за безпокойство.

Статията за Хенри Фицхю на моя сайт /Philippa Gregory.com/ включва родословното дърво, доказващо, че той е потомък на Хенри Кери и излага неговото убеждение, че Хенри Осми е баща и на двете деца с фамилно име Кери.

Подчертавам още веднъж, че не разполагаме с категорични доказателства за събитията от тази история, но според мен Хенри наистина не би споделил любовницата си – и поради самолюбието си, а и поради опасения за здравето си, и че децата, родени, докато Мери е била негова любовница, най-вероятно са били негови. Това е и позицията, която заемам в белетризираното й описание – “Другата Болейн”.

В романите си, отнасящи се до епохата на Тюдорите, експериментирам с нов подход към изграждането на исторически роман, който вече е определян като мой стил. Този подход се основава на сериозни предварителни проучвания, на които впоследствие се основава моят разказ, водене на повествованието от първо лице, много често и в сегашно време, в опит да въведа по възможно най-жив и увлекателен начин читателя в света на кралския двор. Читателите знаят отлично, че тези книги са художествена проза; не можем да знаем със сигурност какво е чувствал и мислил човек, починал преди пет века. Но този начин на писане въвежда читателя във въображаемото мислене на хората от епохата, и доставя удоволствие не само на мен, но и на милиони читатели.

Цитирани източници:

Дейвид Старки, Six Wives, The Queens of Henry VIII, Random, 2003

Сали Варлоу, The Lady Penelope, Andre Deutsch, 2007

Рета М. Уорник, The Rise and Fall of Anne Boleyn, CUP, 1989

Алисън Уиър, The Six Wives of Henry VIII, Random House 1991